avatar

31-ВИ ОКТОМВРИ - НА ДНЕШНИЯ ДЕН ПРЕДИ ГОДИНИ...


Фрост, Робинс, Прат, Шуинард

На този ден преди половин век Ройъл Робинс (Royal Robbins, р. 1935-а г.), Том Фрост (Tom Frost, р. 1938-а г.), Чък Прат (Chuck Pratt, р. 1939-а г.) и Ивон Шуинард (Yvon Chouinard, р. 1938-а г.) завършват едно десетдневно изкачване, което за пръв път поставя тях и американското катерене на челно място в света. От 22-и до 31-и октомври те осъществяват първото преминаване на стената “Северна Америка” на Ел Капитан в долината Йосемити.

 

 

 

 

“Северна Америка” е името на югоизточната стена на Ел Капитан. За разлика от южните и западните дялове на масива, тук голяма част от скалата е не легендарният хубав, здрав гранит, а ронлив, черен диорит. Именно от такъв камък изглежда сякаш грубо е изрисувана карта на Северноамериканския континент, откъдето идва и названието на стената.

Ел Капитан

Заради мрачния си вид, тази стена не се радва на вниманието на останалите части на Ел Капитан. Така тя остава най-значимата неизкачвана стена на континента. Едва през октомври 1963-а година Глен Дени (Glenn Denny) и Ройъл Робинс за пръв път се опитват да я изкатерят, но преодоляват под 200 метра. Тогава изкуственото катерене се струва на двамата необичайно трудно, а в наглед обещаващите цепки клиновете едва влизат. През май следващата година към тях се присъединява и Том Фрост с изглючително силния си дух и след поредица от впечатляващи изкачвания. Той успява да изведе ключово въже, карайки Робинс да погледне по друг начин на трудностите от предната година. Тримата достигат средата на стената, след която започват основните трудности, но и удобна площадка на малко под 400 метра. Напредъкът ги кара да предвидят следващите опити за идващата есен. На слизане свръзката не оставя фиксирани въжета. Целта им е стената да бъде изкачена във възможно най-класически стил, а не като в отминалата вече в долината ера на обсадния алпинизъм, лишаващ катерачите от приключението на несигурността.

Робинс на стената, май 1964-а, сн. Гл. Дени

Есента настъпва и до късно остава гореща. През изминалите месеци други не са правили опит по тази плашеща стена. Глен Дени праща писмо, съобщавайки, че няма да може да се включи. Но загубата е превъзмогната с присъединяването към отбора на Чък Прат и Ивон Шуинард, с които се образува един наистина звезден за времето си екип. Стената, лишена от елегантност и величавост, с несигурната си черна скала, с големите си надвеси и дълги траверси, правещи връщането трудно, както и с привидната необходимост от използване на много болтове, не изпълва четиримата с ентусиазъм. До голяма степен те нямат желане да започнат опита си. Но остава предизвикателството на най-голямата неизкачвана стена в Северна Америка – може би дори още по-голямо заради страховития ѝ вид.

В средата на октомври в Долината все още е циганското лято. Вдлъбната стена е като пещ, скрита от западните ветрове от Носа. Четиримата чакат жегите да ослабнат, но изтичащото време ги кара да започнат изкачването следобед на 22-и октомври. С огромни товари, включително 70 л. вода (по около 1,75 л. на човек на ден), свръзката се отправя нагоре за опит с едно излизане по стената.

Стената, огряна от слънцето

След 6 дни катерене в горещина, последвани от 3 дни дъжд и сняг и подгизнали дрехи; след нескончаеми трудности, падащи туфи и кал, нестабилна скала; след 50-метрови траверси, 20-метрови пандюли, едва закрепени осигуровки и най-въздушните пасажи; жаби, подскачащи по клиновете; силно намаляваща храна и вода; топлината на десетия ден и красотата на покритата с бяла наметка долина под краката и пред взора на катерачите, четиримата другари преодоляват последните трудности за шест часа и се поздравяват на върха, обзети от дивашка радост.

Маршрутът с дължина 900 метра и категория VI, 5.8, A3 за времето си е най-техничният и изстискващ в Йосемити, ако не и в целия свят. Както Ройъл Робинс казва: “това бе не само първото изкачване на Ел Капитан в едно излизане по стената, но и пробив в много други аспекти. Разбрахме, че умовете и телата ни не спират да се приспособяват към обстоятелствата. Можехме да живеем, работим и спим сравнително удобно във отвесна среда. Когато храната и водата намаляха, открихме, че можем да получаваме невероятно много сили от едва 10 зърна стафиди. Стигнахме върха с усещането, че можем да продължим още десет дни. Никога вече нямаше да ни е страх да прекараме толкова време в дадено изкачване, независимо дали на Йосемитска стена или Аляски гребен.”

Маршрутът е номер 19

Робинс подробно и красиво го описва в своята статия за Американския алпийски журнал от 1965-а година. Ето и част от неговите мисли:

“Започнахме да напредваме с най-голямата бързина, която безопасността позволяваше, заради страха от висящ бивак на голата стена насред дъждовна буря. Продължавахме да катерим, оглеждайки се, в непрекъснато търсене. Търсехме хватки и стъки, пукнатини за клиновете и правилния клин. И дирейки вътре в нас за нужните човешки способности, които да ни позволят да направим това изкачване. Търсехме приключението, търсехме себе си, опитвахме се да намерим обсотятелства, които ще изискат да използваме и последните си сили. За някои това е търсене на смелост. Може би, ако се научим да се изправяме пред опасностите на планината хладнокръвно, ще се научим и да посрещаме със спокоен дух хладния призрак на неизбежната гибел…

...Ето ни, седниали под яростното черно небе, шибани от вятъра и дъжда, малки червейчета, вързани за огромна скала. А скалата е нищожна пред огромния въртоп от въздух, идващ от Пасифика, докато пък тази буря е само малко петънце на Земната повърхност. От своя страна Земята е едва забележима точка върху Слънцето, а има слънца хиляди пъти по-големи от огненото кълбо, което ни дава живот. Човечеството наистина е незначително дребно. Съдбата на човека действително е да приеме тези истини и въпреки това да продължи да живее. И ако някой успее, да открие смисъл, който да направи тези тежки дадености на нищожност и вездесъща смърт приемливи. Къде ли ще да е този смисъл? Отново търсенето... и продължаваме да катерим.”

Отговор

Трябва да сте логнат, за да оставите коментар.