avatar

12-ТИ НОМЕВРИ - НА ДНЕШНИЯ ДЕН ПРЕДИ ГОДИНИ...


Носът на Ел Капитан

Профилът на Носа на Ел Капитан, сниман от Том Фрост през 1960-а г.

На 12-ти ноември 1958-а година Уорън Хардинг, Уейн Мери и Джордж Уитмор завършват първото изкачване по легендарния сега маршрут Носа на Ел Капитан в долината Йосемити, Калифорния, САЩ.

 

До 50-те години на 20-и век огромните гранитни стени в долината Йосемити се считат за непревземаеми, но в онова десетилетие нещата започват да се променят. През 1955-а Уорън Хардинг прави неуспешен опит на северозападната страна на Хаф Доум. Две години по-късно се връща в долината, за да пробва пак, но установява, че неговият голям съперник Роял Робинс го е изпреварил и завършва начинанието. Непримиримият Хардинг сърдечно поздравява Робинс, но се амбицира за нещо още по-огромно.

А това значи само и единствено близо девестотинметровия Ел Капитан, най-голямата и единствена още неизкачена значима стена в Йосемити! Уорън Хардинг прекарва часове в изучаване на стените с бинокъл и така набелязва реброто, което дели югозападната и югоизточната стени, приличащо на нос на кораб (а всъщност много силно на човешки нос). И така, на 4-ти юли 1957-а година, Хардинг поема по маршрута заедно с Марк Пауъл и Бил Фойърър - Глупака. В онези години, в които няколко осемхилядника тепърва са щели да бъдат изкачени за пръв път, никой по света все още не е преодолявал такава огромна монолитна скала. Затова и Хардинг и компания пренасят хималайския обсаден стил на стената на Ел Капитан. Фиксират въжета, забиват множество клинове и болтове, многократно сноват нагоре-надолу по маршрута, оставят запаси от храна и екипировка.

Парковата управа не позволява катерене през върховите месеци от туристическия сезон. Също така, катерачите могат да отделят време основно в края на седмицата, тъй като им се налага да ходят на работа или на лекции. Бидейки спрени малко под средата на стената от поредица големи цепки (за които Фойърър ще трябва да изработи нови клинове от крака на стари печки), за да продължат по стената, те трябва да изчакат чак докато започне да се топи снегът през следващата пролет.

Междувременно Пауъл чупи лошо крака си по време на друго катерене. Фойърър губи вяра в успеха на начинанието и, въпреки че остава като технически съветник, Хардинг трябва да намери нови другари по свръзка. До края на това епично изкачване общо осмина са партньори на Хардинг. С настъпването на есента на 1958-а - третият период на изкачвания по стената - две нови излизания докарват свръзката (вече в окончателния си състав) до 600 метра над основата.

View_From_Camp_IV_El_Cap

Поглед надолу от четвърти лагер.

 

Great_Roof_El_Capitan_Nose

Поглед нагоре от площадката преди Големия таван.

 

Време за ново чакане обаче няма - въжетата биха станали негодни след зимата - затова следва четвърто и последно излизане по стената. В хладното ноемврийско време за 7 монотонни дни ("доколкото да живееш и работиш на гранитна стена 800 над земята може да е монотонно", както казва Хардинг) те достигат до предишната най-висока точка - около 80 метра преди края. Изчакват три дни да премине застигнала ги буря. На единадесетия ден, в 6 часа сутринта, след 14 часа дупчене и коване по последния, отчасти надвесен, дял от стената, тримата излизат на върха. След 31 дължини на въжето - близо 1000 изкатерени линейни метра, 675 клина и 125 болта и 45 катерачни дни, разпределени в почти година и половина, Ел Капитан е изкатерен. Но не покорен. В последствие Хардинг ще напише знаменитото: "Изобщо не беше ясно кой е покорител и кой е покорен... Спомням си, че Ел Кап изглеждаше в много по-добро състояние от мен."

George+Whitmore,+Wayne+Merry+and+Warren+Harding+toast+each+other+on+the+summit+of+the+Nose+November+12,+1958.+Photo+taken+by+Ellen+Searby+with+Wayne+Merry's+camera.

Уитмор, Мери и Хардинг вдигат наздравица на върха. Снимка, направена от Елън Сиърби с апарата на Мери.

 

Вестта за изкачването бързо се разчува. Светът поглежда към Йосемити, където американците са излезли най-напред сред катерачите. Европейците пристигат в долината, фокусът в катеренето се измества. Не биват спестени и критики към обсадния и нечист стил на Хардинг и дружина. Основният му противник Роял Робинс е твърд застъпник за възможно най-чисто катерене. След години неговата етика ще надделее сред мнозина, но влиянието на Хардинг, Мери, Уитмор и останалите е неоспоримо - отркити са огромни нови възможности.

Второто преминаване по носа е дело на Роял Робинс, Джо Фичън, Чък Прат и Том Фрост две години по-късно, за 7 дни с едно излизане и без обсаден стил. Следват други забележителни изкачвания: първо самостоятелно на Том Баумън през 1969-а; първо еднодневно на Джон Лонг, Джим Бридуел и Били Уестбей; свободното на Лин Хил от 1993-а; пак свободно на Лин Хил, но този път за по-малко от 24 часа през 1994-а; на Томи Колдуел за по-малко от 12 часа през 2005-а; неофициалната надпревара за скорост, довела до 2 часа 23 минути и 46 секунди за Алекс Хонълд и Ханс Флорин. Днес в хубаво време по Носа често има три до осем свръзки, около 60% от които успяват, за средно 2-3 дни. Но в основата на всичко това са първите, на които заслужено е отдадена чест с резолюция на Камарата на представителите на САЩ, приета по случай петдесетгодишнината от постижението им.

A Уейн Мери, който си спомня как през половината от времето, прекарано на огромната скала, са били уплашени до смърт и от биваците хвърлял любовни писма в празни кутии от супа на годеницата си (с която се венчали на следващата пролет и през 2008-а отпразнували златна сватба), на събирането по случай златния юбилей възлкиква: "Като дойдох в парка преди седмица и погледнах към стените си рекох - Какво съм си въобразявал? - след всичките тези години той все още изглежда внушителен."

Отговор

Трябва да сте логнат, за да оставите коментар.